Речник на българската литература след Освобождението

https://dictionarylit-bg.eu/Милен-Костов-Русков

https://milenruskov.litclub.bg/

https://liternet.bg/publish14/m_ruskov/index.html

Романа "Възвишение"

https://www.book.store.bg/p61185/vyzvishenie-milen-ruskov.html

За романа "Възвишение"

Възвишение и воздвижение

Сирма Данова

https://www.litclub.bg/library/kritika/sdanova/milen_ruskov.html

Милен Русков: Писателят е осъзнат проводник на гласове

 От Димитрина Чернева  Разговор с Милен Русков

https://kultura.bg/article/87-pisatelyat-e-osyznat-provodnik-na-glasove 

Милен Русков за свободата на твореца - писателПредаване: Библиотеката, 28.10.2018

https://bnt.bg/bg/a/milen-ruskov-v-pisatelite?page=7

Истината е нездравомислеща

https://kultura.bg/web/истината-е-нездравомислеща/ 

„Джобна енциклопедия на мистериите“ на Милен Русков – да се консумира на малки глътки в добра литературна компания

https://podmosta.bg/dzhobna-entsiklopedia-na-misteriite/ 

Джобна енциклопедия на мистериите

ПРЕДГОВОР

Милен Русков

web

Човек не трябва да бъде наивен и да взема нещата в тази книга за чиста монета. Тъй като тя е донякъде, а на места и доста, подвеждаща, чувствам се длъжен да го призная - от едното голо уважение към знанието, тъй да се каже. Ако ви се струва, че сте научили някакви факти от нея, най-добре проверете изрично дали е така. Разбира се, с навлизането си в книгата читателят ще започне по-добре да се ориентира кои части в нея са литературни, а кои са енциклопедични. Тези части са смесени една с друга, една в друга - противното би било и безсмислено, - но фикционалните части могат да бъдат разпознати чрез преминаващите си от част в част герои и чрез по-различната си стилистика. Това е псевдо-енциклопедия, художествена мистификация, а за да бъде едно “псевдо” нещо добре направено, то трябва доста да прилича на истинското и действително да съдържа много от неговите черти. Дали последното е било някому неизвестно? Както и да е.

Тъй че монетата все пак е чиста, но е друга монета.

Тук е мястото да кажа няколко думи за природата и жанровата специфика на книгата. Сигурно вече е ясно, че това е постмодернистка книга, а постмодернизмът е доста заплетен, защото е преднамерено заплетен - в което може би наистина има известна превзетост, но няма как: всеки с натюрела си. А донякъде и във времето си. Понеже ми се струва, че постмодернизмът често бива отричан от едни и възхваляван от други вследствие всъщност на недоразумение, бих искал да споделя впечатлението си, че най-малко по едно нещо той прилича на романтизма, и както романтизмът е вътрешно раздвоен - с лорд Байрон и Петьофи, от едната страна, и Кийтс и Уърдзуърт, от другата, - така и в постмодернизма има две много различни една от друга и сравнително ясно очертани тенденции. Тази книга спада към нещо, което бих нарекъл консервативен постмодернизъм - нещо, което е обърнато с любов към миналото, към цялата тази грамадна и същевременно топла културна традиция, същинския измерител на човешкия гений, трупана стъпка по стъпка, усилие след усилие в продължение на много дълги години; човешкият гений е както внушителен, така и - особено след време - смешен и видимо нелеп, което според мен го прави само още по-обаятелен. Този тип постмодернизъм е също нещо, което не смята, че светът се е запътил към някакво особено добро, нито пък особено различно място и, най-меко казано, не проявява подчертан ентусиазъм да му помогне да стигне дотам. Само по себе си това не би имало никакво литературно значение, ако от него не следваха някои важни стилистични особености. Впрочем редът на следването може и да е обратен; а може и никакво следване да няма.

Но ето сега и обещаните “няколко думи” за структурата и жанровата специфика на книгата. Смятам идеята си да разкажа една история под формата на енциклопедия за едно от най-щастливите хрумвания в живота си (като признавам, че той наистина не е много дълъг). Това ми даде възможност да вкарам в книгата множество различни и същевременно свързани гласове, които са типологически три: гласовете на основните фикционални разказвачи, енциклопедичният фактолологичен, исторически глас, и действителните гласове на хора от миналото, цитирани като извори и често особено очарователни. Тъй като нещата почти никога не стават така, както си ги замислил, и понякога това е за добро, в книгата има и четвърти тип гласове, също фикционални, но срещащи се само в една отделна част. Така през нея преминава една голяма история, на свой ред с двама герои, а същевременно книгата е изпълнена с други, малки истории, всяка затворена в своята част. Този тип организация ми даде огромното, поне според мен, предимство да избегна традиционната романова структура - без при това да разпилея текста (тук, понеже това действително е много важно условие, смятах да сложа удивителна, но после това ми се стори малко патетично; пък и най-сетне аз не мога да бъда сигурен, че съм успял, мога само да се надявам) - структура, чийто стегнат характер ми се струваше и още ми се струва ограничаващ. Без съмнение в такава структура появяването на много от гласовете, може би дори на всички епизодични гласове би било невъзможно или най-малкото неуместно; но псевдо-енциклопедията, със своята тематична споеност и основна фикционална нишка, ми позволи да ги включа и, струва ми се, те да зазвучат естествено и на място.

Ни най-малко не искам да кажа, че традиционният роман е изчерпан като литературна форма - би трябвало да съм последен глупак, за да кажа (или мисля) такова нещо, а аз все пак не съм, - но тъй или иначе на мен ми се искаше да напиша поне една такава книга, по-различна, и действително преди да ми стане преди всичко трудно, ми беше преди всичко много интересно. Впрочем остана ми много интересно и след това.

Не знам какво дават и дават ли наистина книгите нещо на тези, които ги четат - на мен поне са ми дали, - но със сигурност те дават много на тези, които ги пишат, независимо от каквито и да било материални неща. Аз съм малко скептичен към идеята, че човек действително пише сам книгата си - най-малкото поради безспорния факт, че той няма никаква власт върху въображението си, не може да определя нито силата, нито посоката му, - тъй че колкото се радвам за написването й, толкова съм и благодарен, кой знае на кого. Склонен съм да мисля, че в известен смисъл книгите преминават през автора си като вода през тръба. Разбира се, ако просто лежиш и гледаш тавана с дълбок, пък дори и прочувствен поглед, нищо от никъде няма да мине. Но в общи линии искам да кажа, че има добри богове, и в този смисъл въпросът за авторството е открай време малко спорен (но само в този смисъл). И тъй като, за щастие, ние живеем в един толкова добър свят, че дори да изпаднеш в дръзкото съчетание на патетика и наглост, все пак няма да те застрелят (а би могло), аз ще си позволя да прокарам леко нахалното сравнение с онзи, истинския Колумб - този велик мъж, който вследствие на щастливото сътрудничество на личния кураж и добрия Случай удвоил размерите на известния тогава свят, - и да кажа, че поне отчасти ми е познато чувството, което той навярно е изпитал, виждайки онези неоткрити брегове. В известен смисъл тази книга беше моята Америка, а аз бях нейният Колумб, и я открих; и ако не друго, тя удвои размерите на моята лична планета и ми помогна да разбера, че живея в много по-голям свят, отколкото съм си мислел. Честно казано, аз подозирах това и преди, но не бях никак сигурен в него, така че откритието беше наистина вълнуващо.

Волтер, който в качеството си на просвещенец предизвиква у мен заядливо, често дребнаво и на моменти откровено злонамерено раздразнение (в което читателят ще има многократно възможност да се убеди), всъщност е абсолютно прав: ние живеем в най-добрия от всички светове!

По-добър от това би било вече прекалено.

Тъй че:

Каквато и съдба, какъвто и път да има тази книга, тя беше голямо, щедро и щастливо събитие в моя живот.

Благодаря много.

https://liternet.bg/publish14/m_ruskov/predgovor.htm 

АМЕРИКАНСКИ ПОЕТИ

Милен Русков

web

Всяка сутрин се събуждах потен, усещах, че слънцето грее право в лицето ми и че ми е горещо. Бях отишъл на едно международно лятно училище по английска граматика в Пловдив, и то в най-горещите дни - от 1-и до 10-и август.

Все пак направих добре. За пръв път видях на едно място хора от почти цяла Европа и Америка, дори един голям образ от Тайланд, който се беше научил да псува на румънски, при това поне по 15 различни начина, знаеше и мръсните думи, и да седнеш вечер с него, означаваше през цялото време да слушаш румънски псувни, които той после превеждаше на английски, дума по дума. Тази програма все пак се разнообразяваше и с чести тостове, които той вдигаше за Чаушеску, Хитлер и Сталин. Това му беше много забавно. Смееше се през цялото време. Имаше две много хубави румънки, които винаги идваха и сядаха при него, прегръщаха го и прочие. Там беше абсолютно невъзможно да говориш с някого. Мине се не мине, тайландецът ще се наклони към теб, ще те потупа по ръката и ще каже:

- Приятел, слушай тая псувня. - И отчетливо я произнасяше. Румънките започваха да се смеят като обезумели. - Знаеш ли какво значи?

След това я превеждаше на английски.

Или пък ще се пресегне през някого, ще те потупа по ръката и ще каже:

- Приятел, как ти беше името? Мики?

- Не - казвах аз, кой знае за кой път.

- Приятел, наздраве за Чаушеску!

Или пък:

- Приятел, наздраве за Хитлер! - и започваше пак да се смее. Всички се смеехме.

Една вечер, бях доста пийнал и идвах от неговата маса, въодушевен от примера му, що ли, отидох при едни приятели германци и пуснах същата шега. Вдигнах такъв тост, искам да кажа. Беше ми доста смешно.

На масата имаше 7 студенти от Германия, 4 момчета и 3 момичета (и все едни яки момичета, впрочем, северна работа). Провървя ми, че не ме пребиха от бой. Представям си какво е да те сритат седем германци. Не ще да е шега. Добре, че Михаел от Потсдам каза, че това си е някакъв майтап между нас двамата. Той познаваше тайландеца, от време на време ходеше в неговата група и не се обиждаше от тоя тост.

Първо се запознах точно с Михаел. След като ме настаниха в общежитието "Каменица", излязох да обядвам, срещнах го пред вратата и тръгнахме заедно към центъра. Не знаехме как се стига до там. Видях насреща си един около 50-годишен мъж и го попитах. Но той ми отговори само: "Sorry?". Махнах с ръка, викам си - ега ти късмета, да попадна на чужденец - и го отминах. Но забелязах, че той се е спрял при германчето. Върнах се. Оказа се, че оня мъж има карта на Пловдив, отвори я и видяхме как да стигнем до централната улица.

Кой може да каже защо някой ти харесва от пръв, или поне от втори поглед? Мъжът беше малко по-нисък от мен, добре сложен, с къси панталони и фланелка, оплешивял чак до темето, с коса само над ушите и на тила, и в същото време с някак деликатни черти на лицето. Оказа се, че и той е в града за лятното училище, щял да води курс там, казваше се Ерик Харпър, от Чикаго.

- Бях войник в този град - казах му по пътя, - готвехме се да воюваме с Америка. - Той кимна с глава и се усмихна. - Не съм идвал тук от години. Веднъж минах с влак през гарата и само от това ми стана неприятно.

- Неприятно ли ти е и сега? - попита той.

- Не - казах, - вече ми е все едно.

Като излязохме на главната улица и минахме край едно място, където можехме да хапнем, аз предложих да продължим по-нататък. Смятах, че ще намерим нещо по-добро. "Ще видите, че съм прав", казах им. А Ерик каза: "Това ти отива."

Не намерихме нищо по-добро и се озовахме в едно заведение на открито край амфитеатъра, "Театрон". Взехме си по една бира, Ерик плати. Седнахме на една зелена маса, в сянката, която хвърляха над нас лозите, прокарани между два реда железни тръби, извити като арки, тъй че се образуваше нещо като тунел. Долу в краката ни беше античният амфитеатър, нататък се виждаха тепетата с телевизионната кула и паметникът на Альоша. На един пилон на телевизионната кула морно висеше в жегата огромно знаме на Европейския съюз, абсолютно неподвижно в задушния следобед.

......

После си стиснахме ръцете и Ерик влезе в общежитието.

Аз излязох навън и се огледах.

Сетих се тогава за лудия Колумб, който следва слънцето в морето, но ние не можем. Ние трябва да останем, казва един автор, и да служим на завръщащото се слънце.

В последния ден от лятното училище отидохме в онова заведение с медния ангел и водния полукръг в двора. Никсън беше там, Ели също, както и тайландецът, румънките, Михаел и още няколко души. Тайландецът си знаеше неговото. Онези румънки, уж пряко волята си, го бяха научили на още толкова псувни и мръсни думи. Репертоарът му беше вече почти неизчерпаем. Ели продължаваше да не ми говори. Никсън така се размекна, държеше ме за мишницата и поне за пети път вече ми разправяше как скоро ще дойде в София по работа - за да му направят операция, която ще го вдигне на крака и пр., ако трябва да съм точен - и ще ми се обади, може даже да остане при мен. Моят прилив на сърдечност обаче беше преминал оная вечер, в момента съвсем беше отшумял и перспективата да ми гостува Никсън никак не ме въодушевяваше. Така или иначе цигарите ми почти бяха свършили, затова се разходих да си купя други. Вървях по Стъргалото и понеже ми беше сякаш скучно, представих си, че сега се появява оня атлантически вятър. Спрях и се огледах. Би му отивало да дойде от горния край на улицата, откъм старата джамия. Така би ударил голямото дърво край нея, че то би се превило на две, сякаш се навежда от кръста, и човек ще има чувството, че е залитнало и след малко ще падне. Отпред, мисля си, би се носил облак прах. Мога да обърна гръб и прахта ще мине край мен, но това още няма да е самият вятър, сякаш тя се носи на въздушна възглавница на няколко метра пред него. Бих изтичал и бих се скрил в безистена на универсален магазин "Центрум". Тогава онова нещо профучава покрай мен - студено, бързо, мощно и шумно нещо. Напред по улицата вървяха момче и момиче - вятърът вдига дамската й чанта под прав ъгъл, като протегната напред ръка. Формите на момичето се очертават съвсем ясно, полата й се прилепва към дупето й като лейкопласт. Защо стоя в тази страна, помислих си, в старата, прекрасна Европа, но в самия й край, в ъгъла на наказаните? Защо не си вдигна чукалата и не замина от другата страна? Защото, макар като бях войник в този град преди доста години да мислех, че си струва дори да спиш под мостовете, но само да си свободен, сега вече не мисля така. Защото не познавам никого там, защото ме е страх, защото вече не съм толкова млад, защото...

Така онзи приятел Луис Симпсън тръгнал от Източния бряг и стигнал до самия край на Запада, близо до Сан Франциско (както се казва и стихотворението) и гледа - Тихия океан. Но той не е Колумб, не може да продължи. Поради което извадил една бутилка вино, напил се и си вика: "Тъжна работа, краят на Америка!" И че докато той чакал земята да дойде при него, а после тръгнал да я търси, фирмите я застроили до дупка, и сега всеки скапан храст струва камара долари.

Имах още една цигара, запалих я, опитвайки се да се сетя как продължаваше това стихотворение. Впрочем установих, че наистина съм влязъл в безистена на универсален магазин "Центрум". Смачках кутията с ръка и я подхвърлих на въображаемия вятър, от безистена към улицата. Той въображаемо я отнесе като ракета. Спомних си как продължаваше: Че земята е отвътре, и че в края на пътя той стигнал до себе си, и че това е земята, която търсели пионерите, заслонявайки с ръце очите си срещу слънцето.

3в. На следващото лято

         - Виж какво прочетох в книгата на един северен философ – обърна се към мен д-р Монардес: - “Който не е готов да умре за нещо, не може и да живее!” Представяш ли си?
        - Не може да бъде! – казах аз.
        - Ето, виж сам – отвърна докторът и обърна книгата към мен.
        Действително пишеше така.
        - Каква глупост! – възкликнах аз. – Който е готов да умре за нещо, е пълен глупак!
        - Да, с изключение на медицината, но там най-често умира някой друг – отбеляза някак двусмислено д-р Монардес. – Ако действително има Създател, представи си в каква ярост изпада той всеки път, когато някой умира за поредната гръмка глупост, или по-скоро гръмка лудост.
        - Макар че някои хора умират за пари, неволно... – казах малко колебливо аз.
        - Което пък е върхът на глупостта! – отсече д-р Монардес. – Може би мъртвите им задници ще дрискат златни дукати? Запомни нещо от мен, Гимараеш – продължи докторът: - Богатите са същите ядосери като всички останали. Освен ако не са още по-големи ядосери.
        “Ядосер” е сложно понятие, измислено от д-р Монардес, и съставено от две думи. По определението на д-р Монардес в едно от неговите съчинения „то описва от край до край човека като природна машина и почти напълно изчерпва значението му като същество в широката рамка на природата“.
        - Да ти кажа честно – продължи докторът, - когато чуя, че някой богаташ е бил утрепан в някоя кръчма или по улиците, това винаги ме изпълва с известно задоволство. „Кучият син – казвам си, - получи, каквото отдавна заслужаваше. Я обратно в Природата, твоята майка!“ Разбира се, аз също съм богат – вметна докторът, - но моят случай е съвсем друг.
        - Тези северни хора изглежда са побъркани – върнах се аз на предишната тема. – Ами че те са пълни фанатици!
        - Испанците са в още по-голяма степен такива – поклати глава д-р Монардес. – Ние с теб не сме показателни в това отношение. Ти просто си португалец. А на мен, както не трябва да забравяш, баща ми беше генуезец, а майка ми еврейка.
        „Нито за момент не забравям това“ – помислих си аз. А казах:
        - Но нали вие казвате, че испанци не съществуват, сеньор.
        - Това не им пречи да имат някои качества – отвърна докторът и отново се зачете в книгата.
        Обърнат към океана, аз се замислих за всички, които бяха умрели за едно или друго. Мъчениците например. Разкъсвани от лъвове, промушвани на копия... Какви безумци! После еретиците на кладите. Патриотите. Цяла стълба на безумието! Всеки следващ се изкачва все по-високо на нея. Ами онези, които бяха умрели за някакви идеи? Човек не знае да ги съжалява ли, или да ги презира.
        - Чудно дали има някой, който е умрял за Ренесанса и хуманизма, сеньор? – обърнах се аз към д-р Монардес.
        - О, да – отвърна той. – Чувал съм, че в Италия е имало такива случаи. Което по-скоро се дължи на особено инатлив характер, отколкото на нещо друго.
        - Но вие не бихте го направили, нали?
        - Кое? – не разбра д-р Монардес.
        - Да умрете за Ренесанса и хуманизма.
        - Да умра за Ренесанса и хуманизма ли? Чуваш ли се какво говориш? – възкликна докторът даже малко ядосано. – Не бих си дал и малкия пръст за Ренесанса и хуманизма. Виж какво, Гимараеш – продължи той, след като се успокои, - има два вида моди. Ти трябва да се научиш да ги различаваш. Едната...
        - Знам, сеньор. Това вече сте ми го казвали.
        - Така ли? – изненада се докторът. – Е, добре. Значи знаеш. Но тази книга е наистина нетърпима! – каза той и със замах я хвърли в морето, а после бръкна в торбата си и извади от там друга. Докторът има много книги.
        Той отново се зачете, а аз пак се обърнах към океана. Представих си как рибите изяждат тези книги и се побъркват. Представих си как всички риби излизат на повърхността, за да се жертват за нещо. Но наблизо няма рибари. Те се мятат безпомощно, водата ври и кипи от тях, навсякъде гъмжи от риби, които не могат да направят нищо. „Какво е за теб успехът?“ – провиква се едната. „Успехът – отговаря друга – е да напълниш тумбака на добрите хора и да си спечелиш уважението им, и те да те харесват; да им потичат лигите, като те видят.” После рибите изчезват обратно в дълбините – внезапно изтрезнели може би, - а аз оставам все така на палубата. Океанът е безкраен, равен, сив и студен под облачното небе. Този път не мисля за нищо. Но когато не мисля за нищо, в главата ми веднага започва да се върти онова „Urbi et Orbi, Светият отец, Urbi et Orbi, Светият отец“. Каква напаст! Как да се отървеш от ума си? Сложна работа. Дали някой не е умрял, за да се отърве от ума си? Мъчениците например. Еретиците на кладите. Дали те не са умрели, за да се отърват от ума си? Някои от тях – може би. Това съм по-склонен да разбера. В края на краищата „Urbi et Orbi, Светият отец“ не е най-лошото нещо, което може да завладее главата ти.
        - Гимараеш – обади се изведнъж докторът, вдигнал глава от книгата си, - мислиш ли, че аз говоря твърде много?
        - Напротив, сеньор – уверих го аз. – Мисля, че говорите твърде малко.
        Докторът кимна и отново се зачете.
        Да, наистина мисля така. Докторът не е никак приказлив човек. Аз също. Това, струва ми се, прави и двама ни добра компания. Макар че аз може би бих предпочел да съм с Васко де Херейра, който непрекъснато разправяше разни небивалици. И който се убоде на този пирон, до който аз в невниманието си съм сложил ръка и от който сега веднага се махам. Мили Боже, животът ти непрекъснато виси на косъм. А те си мислят, че го рискуват...
        - Как е тази книга, сеньор? – попитах д-р Монардес, като минавах край него.
        - А, това е по-добре – отвърна той. – Римлянинът Епиктет.
        - Не мога да понасям никой, който се оплаква. Една врата е винаги отворена, винаги можеш да излезеш, ако не ти харесва.
        - Не точно с тези думи, но смисълът е същият – отвърна малко изненадано докторът. – Една врата, и прочие... Гледай ти.
        Той ме смята за почти неграмотен, но греши. Смята ме за глупав и невежа като всички португалци, но това не е вярно. Аз съм много по-умен от повечето португалци. Така е, така е. Усмивките са тук неуместни.
        Аз кимнах с глава към доктора и се запътих обратно към нашата каюта.

Из "Възвишение"
(началото)

Двадесет и седми Февруарий. Аааа! Туй не е живот! Много е студено, дърво и камък ся пука. Днес тръгваме от Котел и досега да съм ся аз отправил, ако не трябаше да чакам Асенча от Жеруна, моят другарин. Дали не му е затънала каруцата в снега? На него ся разчита и кон да набави, като го купи ил’ открадне, според както падне случай, защо аз от къщи не мога да зема. От мен ся други някои неща очакват... Голям, голям студ! Котел е баш в Балкана турен, Господ сякаш насън го е правил. Пък ако е чиляк, кой див чиляк го е турил тука аз не мога ви каза, но не е бил той с ума си. То ест аз знам що ся разправя в старое народно глупо баснословие, как ужким някои си селци от село Новачка си изгубили конете, конете им дошли тука при изворите, и тез селци като ги намерили, много им харесало мястото и рекли на простия си акъл: „Ей тук на ще ся поселим изново“, и тъй основали село Котел тия пезевенци. Мама ви да иба загубена, зарад вас съм ся нахулил в тоз снежний пъкъл! Тука прочия веявици ся образуват през цялата зима, не можеш мина. До морето ако не ти ся ходи, спокойно можеш ся удави тука в някоя пряспа.

Понякога снегът натрупва толкоз много, че в гънките на Разбойна вятърът го навява до върховете на дърветата.

Отпих юнашки от плоската с ракия. Тук не е много подходящо да ся пий, понеже съм аз застанал до Галатанското училище, дечурлига има вътре. Гледат и ся учат – сичко, що видят, искат и те да правят. Гледат, че пийш – искат и те да пият. Детинский прости акъл. Тряба после да ги попържаш, да им ся караш, да ги дереш, дорде ся отучат. Викам си, я аз да го позагърбя туй училище, да не би да ма гледа някой си. Ей го, като ся обърна надясно и виждам надписа „Помогни ми да тя возвися“. Туй училище е ново, аз не съм учил тука, а в старото, къде му Котленската академия викат. Изучавал съм ся там до трето отделение и после една година в пето. И Асенчо ся е там изучавал, за свое благо и за благото народно. Или барем тъй ся казва. Да ся возвисиш, да ти ся отворят кепенците, да ся издигнеш ти, байно, до знанието и до благородная мисли, да ся осъзнайш като словесна твар и человек. Оттука до Делото има една крачка.

Пак дигнах очи към надписа. „Помогни ми да тя возвися“. Тъй е тя. Отсреща, от другата страна на калдъръма, е кръчмата на Василя Контъров, дето Левски основал комитета.

А защо, ще речеш ти, като чакаш Асенча да дойде от Жеруна, не отидеш ти в другия край на Котел да го пресрещнеш, ами седиш като някой си пън горскорастящ чак тука, в Галата? – Туй ти е теб лесно да говориш! Ами че аз съм ся цял в багаж оборудовал, оружие нося, още един кат дрехи за из пътя, ядене, а и книжици да чета, докато пътуваме после в Балкана. Пък и аз тука зад завоя живея, ако погледнеш оттатък, ще видиш оградата на нашата къща, дълга една такава къща, като лазарет едва ли не. Туй е, защото баща ми там държи работилницата и цялата къща, аче и дворът, лятоска е пълен с аби. Той ги после кара в Бургас да ги продава безумним глупаком, що ги носят. Туй са главно от Турска армия читаци, наши аби носят над дръгливо си дупе, в тях бълхи да въдят, а нам окръгли жълтици за то броят. Брате, от Турска армия по-просто нещо на свят няма! Турска армия ако не си виждал, да знаеш, че тя е там, къде свършва простотията. Къде свършва простотията и оттам нататък не знаеш туй как ся зове, ей там ся намира Турска армия. И тъй ся и зове.

По тази една причина съм застанал аз чак тука да чакам Асенча. Вярно че той, за да стигне до мене, ще тряба цял Котел да пресече, но ти веднаж покрай Вида като минеш, котленски криви улици не могат ти ся опря. 

По тази една причина съм застанал аз чак тука да чакам Асенча. Вярно че той, за да стигне до мене, ще тряба цял Котел да пресече, но ти веднаж покрай Вида като минеш, котленски криви улици не могат ти ся опря.

А защо, ще речеш, сте тръгнали вий, майчинсинковци, в таз голяма виелица и снегонатрупък през пряспите да бродите като някои духове, умерших в снежна тази пустиня, и къде, да ви иба в глупаците, сте тръгнали? Знам ги аз таквиз кат’ тебе. Туй ти е теб лесно да кажеш, защо отгоре-отгоре на неща гледаш, като едно божество някое си еллинско. Нека тогаз и аз да та питам как да стигнем ний на уречената среща с Димитра Общий в начале Марта настоящаго, ако не тръгнем сега? А таз работа не може ся пропусне. Понеже туй е народна работа, за Делото и Револуциата! Ей на, месец Априлий, че някогиш и в края на Марта, тръгват турски хазни да пресичат Балкана и да ходят към Цариград. А ний с другарите и изтъкнатий револуционер Димитър Общи ги с радостию очакваме в гъстогорски старопланински проходи, и ха! – ила, че ми трябаш! За да ся подготвим ний за Априлия, тряба още Марта да ся съберем, да ся поогледаме – кой тук, кой го няма, кой на булката брат, да ся поподготвим едно-друго, че после – дръж ся, юнашко сърдце! А Априлия дойде ли, че после и цяло лято, турци карат хазни през старопланински проходи. От туй по-глупаво здраве му кажи! Но пък и от где да минат? Агарянци в азиатическо си озлобление понякогаж пращат подир нас потери да ни гонят. Но тъй ли ся то фащат изпекани юнаци? Че и в старопланинско гордо и усойно обиталище! В гора любезна ще фанеш ти на дядо поп кавала, правий игровод на него да засвириш. Стара планина е открай време била мило убежище на юначни български хайдути, кои са ся тамо събирали и агарянцем жестко отмъщавали – тез утепали, онез обрали, бе вкратцех – мамата им ибали. Но още не са ся били те в правий път отправили, народное чувство още не ся било в тях юнаци докрай пробудило, и действували са само за свое лично отмъщение, а не за Дело някое си. Ей туй на е било една грешка, и сега ся поправи. Тежко на агарянци! Имал гъз да тегли, туй ще им река.

Ний тез парици от хазните ги събираме и за револуциата отделяме, а кое-що и за собствена нужда запазваме, за свое обдържание и зимъска иждивление (прехрана), и други тем подобни. Таз година аз и Асенча ще водя, него ще му е за първи път, нещастний. Мой баща ма гледа накриво: „Стой, вика, тука при нас да работиш, къде, кай, ся скиташ с тез пезевенци“, пеняви ся нещо. Но аз не ща абаджийство да блъскам, за турци да работя! Аз съм ся на Делото обрекъл и на Револуциата!

Из „Чамкория“ (роман)

 И като минавам покрай „Иван Шишман“ 39, гледам там много народ, събрали се на погребението на ген. Коста Георгиев, когото комунистите застреляха пред „Свети Седмочисленици“. Това прочее в същия ден на атентата в Арабаконак, у вторник. А днеска в четвъртък му е погребението, в „Св. Неделя“. Гледам пред къщата и министър-председателя Цанков, тъкмо излезна от вътре и говори с некого. Аз бех решил след тия курсове със Сливенското настоятелство да си ходим вкъщи, че тъй или иначе бая пара се изкара за днеска, но си викам: „Чекай да отидем до „Св. Неделя“ да позяпам малко погребението. Държавни мъже, братче, и прочее.“ Понеже ги видех и други министри тука. Па и много народ се е събрал. Където има много народ, аз обичам да ходим. Интересно ми е. А вкъщи какво да правим? Да се разправям с жената, най-много кокошките да гледам. Та отидех на „Св. Неделя“ да чекам шествието. Първо дойдеха военните, охранителната рота, и отцепиха площада. По едно време се зададе и шествието. Мале, бая народ. Поне 500 души се събрали на погребението. Цанков, министрите, генералитетът... Само Царя го нема. Що го нема?
        - Той сигурно по-късно че дойде - разправя Пането. - Специално, един вид. Това е цар, не е баба Гана от мегдана! Нема с министрите да върви.
        - Я дойде, я не - вика Комуната. - Той е днеска на погребението на своите спътници от Арабаконак. Първо ще ходи на погребението на ловеца си в Бели Искър, после на това на Делчо Илчев в „Свети Седмочисленици“.
        - Че дойде за генерал Георгиев - поклатих глава аз.
        А през това време тълпата влиза в църквата. И пак българска работа, нема никога да я сбъркаш! Хем тия са високопоставени хора! Високопоставени или не, като стана тапа на входа, некои, за да изпреварят другите, не чекат отпред на алеята и стълбите към площадката, ами цепят отстрани през градинката, дето тъкмо я бяха разкопали, прескачат през оградата и от там рипат на площадката пред църквата, и ей ти ги на вратата! То по тая причина отпред на входа стана чудо, всичко се блъска, хората едвам-едвам влизат. Ако беха германци, щеха да си стоят на местата и да влезат три пъти по-бърже. Но не, братче, Ганю е изобретателен! По едно време си викам: „Дай де се включим и аз, нема да можем да влезем, егати!“ Комуната и Пане казват: „Ти си луд, къде че се буташ в тая страшна блъсканица! Дай да ходиме до Банята да ядеме кебапчета!“ Но аз искам да видим опелото. Прецапах през градинката, скочих на площадката и малко по малко влезнах. Викам си: „Че бутам буржоата, хак им е!“ Обаче па и буржоата се бутат, не са вчерашни! Хеле накрая влезнах, но вече един от последните, близо до входа останах. Едвам виждам олтара от това место. Отпред застанали митрополит Стефан, министрите и семейството. Тръгна един човек - висок, слаб, в черно расо - да им раздава свещи. Това е тукашният клисар, аз съм го виждал и друг път. Но Царя го няма. И тия се бавят. Чекат ли го, какво? Голема тъпканица, мани мани, нема къде яйце да падне! Всеко те тъпче по краката, като че ли си ти некой дървен истукан. Много задушно, не се търпи направо, не моем да издържим тука! Не моем да останем. Че се задушим! Интересно ми е, но не моем да издържим. Язък! Бех се нагласил да видим тая служба. А па и Царя го нема. Аз исках него да го видим, да видим как изглежда след атентата. Спомням си го с разкървавен нос... Но него го нема. Само къде се разкарвах, вместо да си отидем всъщи. Ония двамата беха прави. Какво се бутам тука? Я да излезем да изпушим една цигара и да вземем малко въздух.
        На излизане пак видех голям взор, но нали вече не влизат хора, па и аз бех близо до входа, хеле измъкнах се! Ааа, че хубаво нещо бил най-обикновеният природен въздух! Поех дъх с пълни гърди и направо като новороден се почувствувах. Запалих с кеф една цигара. Па в същата минута ме хванаха угризенията и си викам: Гледай какъв хубав въздух, заради него излезнах от тая задушна църква, а сега сам си го тровим с тия пусти цигари! Аз нема да търпим това повече, че проявим воля и че ги откажем!
        После си викам: Не, че проявим воля утре. И утре е ден. Светът нема да свърши до утре, не бой се! Винаги има време кога да проявиш воля: утре, вдругиден, по̀ вдругиден... Животът е дълъг... И как си мислим така и съм се обърнал с гръб към църквата и си пафкам с големи угризения цигарата: БА-А-АМ! Мани мани, вълната ме блъсна отзад и ме събори на земята на неколко крачки нататък. Като пиле летим! Гледай впрочем тогава как се случи: ако не бех излезнал да палим цигара, щех да се умрем вътре. Или кой знае какво щеше да ми се случи. Цигарите ми спасиха живота тогава. Ето, факт!... Ааа, това беше нещо страшно! Върху ми се посипаха прах и отломки, и некакви дребни парчета камънак - като чакъл. Изглежда некой по-голем камък ме тресна отзад по гърба, понеже яко ме заболе. Отстреща на Духовната академия с тресък й се строшиха прозорците. Войниците, дето беха наседали на оградата на градинката, всичките изпопадаха на земята. Около тебе свистят парчета камънак и тухли, а чакълът свири като куршум във въздуха, сякаш го изстрелват от картечница. Аз се притиснах към земята и си закрих главата с ръце, барем там да не пострадам. По едно време вдигнах очи - гледам южното кубе го нема, а над него се издига 20 метра черен пушек. Централното кубе разбито и килнато на една страна. Вече нищо не лети, освен прах и мазилка. И никой не излиза от църквата. Тогава вече си даваш сметка какво е станало, като ти мине тая мисъл - никой не излиза! Тя дими, пуши нагоре, надоле половината срутена, и никой не излиза! Викам си: „Край, правителството падна! Коста Янков че вземе властта! Ония са избити вътре! Чудно какво ли че стане сега?“ И в тая минута от входа излезна една жена! Войниците като я видеха, втурнаха се към входа, па и аз с тех. Входът затрупан, плочата над него паднала и затиснала един човек, от който се виждат само рамото и ръката, и некакъв друг, от който се виждат само краката. Кой знае дали нема некой отдолу, от който па нищо не се вижда. Подполковникът, дето командваше почетната рота, заповеда:
        - Наредете се в индийска нишка и разчистете камъните от входа, от ръка на ръка!
        Така и направихме. Ония отпред вземат камъните от входа и от ръка на ръка ги предават нататък, докато разчистиха проход на хората отвътре да излизат по-лесно. И те почнаха да излизат, целите в прах и мнозина с кръв по лицето, понеже камъните от купола им разбили главите. Дойдеха и други хора да помагат, първо пожарната, после и роднини, идват да си търсят близките. Настана голема бъркотия. Войниците и пожарната пробиха път и почнаха да изнасят от вътре трупове и агонизиращи, много ранени - един по-леко, друг по-тежко, - който е излезнал жив и здрав от църквата, бега в безредие по улиците, навсекъде се щурят хора, тия, дето можеха да вървят, тръгнаха към аптеката на Пенчев отсреща, там стана страшен калабалък, но мнозина са ранени и требва да се карат до болницата, товарят ги на коли и файтони, аз отидех до омнибуса и викам:
        - Давайте ги тука. Че ги закарам до болницата. Само кажете коя.
        Шефът на ротата дойде при мене, вика:
        - Аз съм подполковник Маринополски, командир на почетния отряд. Карайте ранените към Александровската болница, там още не е пълно.
        Те напират да тръгваме, братче, роднините им сиреч, но на мене омнибусът ми не е докрай пълен, може още хора да побере, казвам „Чекайте да качиме и други ранени“, а те викат: „Тръгвай, тръгвай, ще ни умре в ръцете!“ И аз тръгвам, къде че ходим! Те плачат, мани, страшна работа! Добре че омнибусът се пълни бързо! Добре в известен смисъл. Завъртех няколко курса до Александровска болница, а по улиците страшна бъркотия - хора се щурат насам-натам, файтони, автомобили, че по едно време се появиха тичешком и некакви военни колони. Блокада! Аз свирим през целото време, па и на мене ми свирят, как не сгазих некого, и аз не знам. Е, поне щех да го закарам веднага до Александровската болница. Веднага прочее е силно казано, понеже поради тая чудовищна бъркотия аз едвам пълзим из града. По едно време, докато товарим следващата партида, тъй да се каже, от „Св. Неделя“, гледам шефа на пожарната Захарчук застанал в средата на площада и вика към файтоните и колите:
        - Не карайте вече към Александровска болница. Напълнила се е. Карайте към Дивизионната.