Станислав Стратиев
Embedded Files
Στανισλάβ Στρατίεβ
(1941 – 2000) – 85 години / έτη
За автора
Станислав Стратиев** (истинско име Станко Миладинов) е изтъкнат български писател и драматург. Роден е на девети септември хиляда деветстотин четиридесет и първа година в София. Умира на двадесети септември две хилядната година отново там. Твори в множество различни жанрове, сред които драми, есета, комедии, миниатюри, повести, разкази, сатира, сценарии, фейлетони и фрагменти. Негови творби са публикувани в издания като „Пламък“, „Родна реч“, „Септември“, „Театър“, „Народна младеж“, „Пулс“, „Средношколско знаме“, „Стършел“, „Стандарт“ и „24 часа“.
През хиляда деветстотин петдесет и девета година завършва столична гимназия, а през хиляда деветстотин шестдесет и осма се дипломира с българска филология в Софийския университет. Първоначално работи в завод „Васил Коларов“, след което започва журналистическата си кариера като редактор във вестник „Народна младеж“, а впоследствие и в „Стършел“. От хиляда деветстотин седемдесет и пета година нататък е драматург, а през следващото десетилетие става директор и художествен ръководител на Държавния сатиричен театър. През деветдесетте години той работи и като редовен колумнист във вестник „Стандарт“.
Дебютът му е във вестник „Средношколско знаме“ през хиляда деветстотин петдесет и осма година. Първата му самостоятелна книга „Самотните вятърни мелници“ съдържа разкази за детството. Следват я хумористичният сборник „Троянският кон“ и детската „Пътешествие без куфар“. Сърцевината на неговата белетристика са трите емблематични повести: „Дива патица между дърветата“, „Кратко слънце“ и „Диви пчели“. Критиката причислява първите две към така наречената „инфантилна проза“, наред с някои творби на Росен Босев и Янко Станоев.
Специфична за този тип проза е гледната точка на младежа пред сложната реалност на „възрастните“, където моралният компас се губи, а възвишеното се оказва просто илюзия. Героят Сашко от „Дива патица между дърветата“ очаква да се случи нещо същинско, докато героят от „Кратко слънце“ упорито отстоява своя достоен избор срещу дребнавия материализъм. Образът на „несъгласния“ бунтар е абсолютно централен и в „Диви пчели“.
През хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година е поставена първата пиеса на Стратиев – „Римска баня“, която му носи изключителна популярност. Авторът успешно съгражда формата на националната абсурдистка драма. Много характерни са сатиричните елементи и мощните ирационални битови сили, които изцяло управляват персонажите: безкрайно пътуване в неизвестна посока, пълно подчинение на гардероб или провален идеализъм заради обикновено скъсано копче. Централно място заема трилогията за Иван Антонов: „Римска баня“, „Сако от велур“ и „Мамут“. Чрез оригинални мотиви тя разглежда екзистенциалните теми за човешката самота, социалното отчуждение и неуспеваемостта на здравия разум.
Връзки & Линкове
Произведения & Текстове
Българският модел
Българският модел
Ааа
Ако сме дали нещо на света - това е българският
Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на I Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора.
У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел.е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъжз - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно в асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунйщожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.
Итака
Итака
И се превръщаме полека във Итака.
Страна за връщане.
От Азия, Америка, Европа.
Австралия и Океания.
Родно място, където се връщаш за две седмици.
Но оставаш една.
И с облекчение си заминаваш.
Иван си отиде.
За да не се върнеш поне пет години.
С всяко завръщане виждаш все повече разруха и все повече безумие.
Итака все така тъне във боклуци.
В думи, декларации и демагогия.
В гилзи.
Салиери все така дирижира Моцарт.
Женихите на демокрацията все така пируват и разграбват.
Пенелопа – българският народ – все така очаква Одисей.
И върти чекръка.
Но няма и прежда – върти от пусто в празно.
Стадата са изядени.
И вълната се пени далече от Итака.
Страна за връщане, а не за живеене.
За получаване на картички от Калифорния и Монреал.
Натрапчив спомен, от който искаш да се отървеш.
Приятели, роднини и момиче, което някога…
И всичкото обвито в безнадеждност.
И колкото повече директни линии открива „Балкан“ до всички континенти, толкова по-далечен става пътят за Итака.
Женихите пируват, времето си минава.
И нашите синове и внуци постепенно се превръщат в красиви, умни и богати американци, канадци и австралийци.
Новозеландци.
Французи и африканци.
И писмото, което така мъчително пишат на баба си веднъж в годината, престава да ги мъчи.
Защото бабата изчезва. Престава да съществува.
Някъде там, далече… В онази страна…
Която е толкова…
Премества се да живее на небето.
Тогава се забравя за Итака.
Понякога само звънва дума или мелодия, която навлажнява очите на старите родители.
Тук не се пуши!
Така не се говори!
И онзи остров или полуостров, и Пенелопа, Телемах, и Сцила и Харибда, и всички други глупости потъват във забрава.
И вече следващите поколения знаят за него само като за място, където непрекъснато се водят троянски войни.
И непрекъснато не идва Одисей.
Свободата, Санчо....
Свободата, Санчо....
Когато ставаше дума за свобода, доскоро правехме следните асоциации:
Свободен наем.
Свободен баланс върху тел.
Свободно падащо тяло.
Ринг свободен.
Жени със свободно поведение.
Свободна Европа.
Свободни валенции.
Свободна длъжност.
Свободна стая.
Свободно съчинение.
Нелсън Мандела.
И странно, никой не се сещаше за себе си.
Онова "Свобода или смърт", извезано върху зелените хайдушки знамена, се възприемаше като тривиално словосъчетание, нещо като "Good morning" върху пешкирите.
По някакво негласно споразумение не говорехме за свобода. Не толкова от страх, колкото от срам.
За нас свободата беше химера.
Пиша "химера", но тази дума означава най-малко две неща: хубава, но
празна мечта, неосъществимо желание и митическо чудовище с три глави, лъвска, козя и змийска, които бълват огън. Който се доближи до тях, умира.
И не мога да схвана каква химера беше за нас свободата.
Мечта или чудовище.
Нещата са на път да се променят. Казват, че вече сме свободни.
Точно тук е и сложното. Какво ще правим с тази проклета свобода.
Защото, както казва един сръбски сатирик, свободният човек мисли каквото иска, и яде каквото има.
А ние винаги сме предпочитали обратното.
Да ядем каквото искаме и да мислим каквото има.
Мръсното е, че никой не те пита. Освобождава те и толкоз. Какво тук значи някаква си личност.
Общо взето, ние сме най-освобождаваният народ в света.
И всичките ни генетични увреждания идват оттам.
Мине-не мине и току някой те освободи.
И трябва да му вдигаш паметник.
Или ти измисли азбука.
Карл Пети говори на немски даже с конете си, а той вземе, та ти измисли азбука.
Абе, кой те бие през пръстите - лошо ли щеше да ни бъде Карл Пети да говори и с нас на немски.
Сега, като говорим български - какво? И конете не ни разбират.
Или ти напише история.
Е за какво ти е тази история?
За какво ти е това Възраждане?
Ако не бяхме се възраждали толкова, сега можехме да бъдем провинция Баден-Вюртемберг.
И да взимаме по осем хиляди марки на месец.
А не да сме свободни.
И за какво му беше на Македонски тази свобода - да мете канцелариите, гонен от суровия глас на бездушния писар.
А нас ни съкращават и от канцелариите.
Прав е Вазов - по-добре всички да бяхме умрели при Гредетин.
Ббб
Ббб
Ббб
Page updated
Google Sites
Report abuse