Речник на българската литература

https://dictionarylit-bg.eu/Алек-Василев-Попов 

За автора. Текстове. Преводи. Критика

Електронно списание LiterNet

https://liternet.bg/publish/alekpopov/

Small Woman

Пристигането на Мария Гюнтер бе съпътствано от едно комично недоразумение, за което си струва да разкажа. Първо, бързам да отбележа, че всички я очаквахме с нетърпение и особено аз. Може би защото бях най-млад и либидото ми беше най-силно. Въпреки че бях дошъл на Родос с намерения за сериозна работа, скоро осъзнах колко нелепи бяха тези планове и свързаните с тях творчески надежди. Никой не идваше на Родос през лятото, за да работи, като изключим сезонните гастърбайтери и агентите на световните туроператорски фирми. Цялата атмосфера беше такава - влажна, наситена с ухания на плажни масла, орхидеи, смокини, узаки и звън на сиртаки... Западният народ се веселеше: стопяваше излишните си спестявания, натрупани през зимата. Аз нямах никакакви спестявания и се чувствах малко като диверсант в този рай. Но пък ми се живееше.

Нашето малко общество се отличаваше с умереност и добър вкус. В началото бяхме само трима: Асмус, Кейт и аз. Асмус беше на 73 - запазен и твърде забавен посвоему - немец; художник-концептуалист, който правеше първите си стъпки в драматургията. Кейт беше стара мома, поетеса и вегетарианка; живееше в Оксфорд. Общото между двамата бе почти пълното отсъствие на плътски интерес. Приличаха си и по това, че обичаха да обсъждат творческите си процеси надълго и нашироко. В това отношение аз бях устроен доста по-примитивно, въпреки че умело се прикривах зад маската на младеж от добро семейство с класическо образование.

Щаб-квартирата ни се помещаваше в сградата на бившето британско адмиралтейство, сега - международен писателски център, кацнала върху северния склон на хълма Монте Смит. Беше изолирано, ветровито място накрая на града, където туристическата врява глъхнеше в прибоя на вълните. Тази част на острова беше известна с ветровете си: духаше денонощно - плътен, горещ вятър с горчиво-солен привкус, който гонеше морето към брега и издуваше ризата ми като балон. Това ми харесваше; можех да прекарам часове наред, седнал на терасата с чаша ледено узо, зареял поглед към отсрещния малоазийски бряг. Привечер цялата компания се събираше накрая на терасата, за да съзерцава залеза, очертаващ назъбения силует на остров Сими в далечината. После отивахме в таверната "Парадизо" на няколко пресечки от къщата, където винаги сервираха прясна риба и нямаше туристи.

Този красив, плавен ритъм на живота ненадейно бе смутен от новината, че нашият затворен кръг предстои да се разшири с още един член: 18 годишната полякиня Мария Гюнтер. Е, и ако това не беше самото Провидение! С безпогрешен усет на зряла и многоопитна жена, гъркинята, която се грижеше за дома, тутакси отгатна посоката на мислите ми и не пропускаше да ми подхвърли закачливо на своя оскъден, ала функционален, английски:

- Small woman! Eighteen years old! Ha-ha!

Small woman - big woman! Голям зевзек беше тази гъркиня!

Не крия, че мислите ми бяха обагрени от сексуален копнеж. Ако някой твърди, че една 18 годишна полякиня е в състояние да възбуди някакви други мисли у него, бих го нарекъл долен лъжец. Слънцето, водата, зеленчуковата диета, ме караха да се чувствам в страхотна форма. Освен това нямах и особена конкуренция. Въображението ми не спираше да работи, особено нощем, когато жегата ставаше нетърпима. В плътта ми се развъждаха червеите на похотта. Кроях всевъзможни еротични сценарии: сред руините на Акропола, из кривите сокаци на стария град, в парка на рицарите, на пристанището, на плажа, в морето, на терасата, на сълбите, та дори в тясното си легло - този толкова банален сюжет. Не можех да мигна. Стаята ми беше обърната навътре и свежия полъх от морето не достигаше до нея. Прозорецът гледаше към прашните клони на една смокиня, в която се въдеха пълчища от хапещи насекоми. Беше задушно и дори лекият чаршаф ми се стуваше като вълнено одеало. Лежах в мрака - гол, наточен и потен; чаках Мария Гюнтер.

И тя наистина дойде.

Пристигна късно с чартърен полет от Варшава. Същата вечер бяхме излезли на дълга разходка из стария град. Кейт ни заведе в някаква забутана таверна до южната порта, където никога не ходеха туристи. (Ние презирахме туристически места!) Честно казано, нямаше и защо. Беше мърлява малка дупка, пълна с подпийнали местни типове, които слушаха оглушителен гръцки фолк и плюеха по пода. Нямаше риба, нито тарама, нищо от онова, което те кара да забравиш временно за сметката. Нямаше дори меню. Принудих се да ям някакъв бифтек и вечната гръцка салата. Без маслини. Кейт харесваше гръцката музика. Опитах се да й обясня, какво мисля за поп-фолка във всичките му разновидности. Не ме разбра.

Когато се прибрахме, прозорецът на стаята светеше. Досетихме се, че полякинята е дошла. Щорите бяха спуснати. Решихме, че е уморена и не бива да я безпокоим. Въпреки това аз останах да се мотая на терасата още известно време с бутилка изстудена рицина. Можеше да й хрумне все пак да се поразходи - млада кръв. Изпих част от бутилката, седнал на парапета с провесени крака и тенденциозно романтичен вид, но никой не излезе. Явно беше много уморена. Ами ако се окажеше някоя грозотия? Не бях мислил по този въпрос.

На сутринта се появих небрежен, но стилен, с чиния грозде в едната ръка, бутилка нискокалорично мляко в другата и кутия бран флейкс (от д-р Келог!) под мишница. Развлечена фанелка “Тимберланд”, къси панталони с пясъчен цвят и маратонки на босо, допълваха портрета на съвършения джентълмен в условията на валутен борд.

Конфиргурацията, която заварих на масата силно ме озадачи. В единия край Асмус чоплеше някаква малка консерва, а в другия - с царствена осанка пиеше кафе някаква беловласа дама.

- Good morning - измърморих някак сконфузено.

- Morning - звънко ме поздрави немецът, вдигна поглед от чинията си и рече: - Позволете ми да ви представя нашата нова приятелка, Мария Гюнтер от Полша.

Мария Гюнтер? От Полша?! Сигурно съм придобил много глупав израз, защото тя се усмихна иронично, кимна към гроздето и каза с неочаквано плътен глас:

- Very healthy breakfast indeed.

Това беше: крахът на всички илюзии!

Фаталната заблуда беше резултат от проста езикова грешка: вместо eighty нашите гръцки домакини бяха разбрали eighteen. Самите те се чувстваха малко неловко, навярно заради прекаления ентусиазъм, с който бяха отишли да я посрещнат на летището (и аз си мислех, че нямам конкуренция...), тези гръцки мъже! Но независимо, какво бяха чули или бяха поискали да чуят - eighty си беше eighty и нищо не можеше да се направи.

И така, средната възраст на нашата компания рязко се вдигна, заедно с класата й. Мария Гюнтер беше истинска дама. По това нямаше две мнения. Произхождаше от стар аристократичен род и беше получила подобаващо възпитание в колеж за благородни девици. Беше участвала в Съпротивата срещу германците, а след войната беше емигрирала в САЩ. Следвала fine art и се издържала като треньор по тенис. После се женила: четири пъти. Рисувала по малко, пишела, но като човек на изкуството не й потръгнало особено.   Не успяла да се утвърди. В Америка говорели само за пари и вещи - това я отегчавало. След като комунистите се махнали, тя се върнала в Полша, където книгите и картините й получили заслужено признание. Почувствала се, така да се каже, в свои води, макар със закъснение от 50 години. Сега живееше в голяма наследствена къща в най-хубавия квартал на Варшава, заедно със слугинята си и двата си любими лабрадора. Селяндурите бяха разпердушинили имението й, но на нея не й пукаше. Беше осигурена.

Мария Гюнтер не се оплакваше от годините си. Опитваше се да не ги забелязва. Даваше си сметка, че старостта е блато, от което няма измъкване. Но беше решила да държи главата си изправена до последния момент. Преди година си счупила крака, мислела, че ще остане инвалид до края на дните си, но й се разминало, макар че куцаше здраво. Лекарят й препоръчал да плува в солена вода и затова беше дошла на Родос. Но тук я чакаше лоша изненада. Улицата към къщата беше прекъсната поради някакво чудовищно свличане и връзката със света се осъществяваше само по едно стръмно стълбище, което водеше до пътя над нас. Трябва да имаше поне 100 стъпала! А после, двеста метра по-нататък, друга стръмна пътека водеше надолу към крайбрежния булевард. Нямаше друг начин да се слезе до плажа. Мария Гюнтер изминаваше стоически това кошмарно трасе всеки ден. Отнемаше й близо половин час. Пълзеше с изплезен език нагоре, после надолу и още веднъж на връщане, в най-страшния пек. Понякога, когато я заварвах на пътеката, останала без дъх, грабвах чантата й и изприпквах бързо напред. Тя нямаше нищо против, но мразеше някой да върви заедно с нея, да я изчаква, да я съжалява - такава беше.

Морето откъм нашия ветровит бряг беше доста бурно. Плажът, покрит с едър чакъл, безжалостно жулеше ходилата на влизане и излизане от водата. Но тя не се страхуваше от вълните, нито от камъните.   Плуваше навътре, понякога се губеше от поглед и си мислехме, че няма повече да я видим. После главата й ненадейно изникваше някъде близо до брега. Веднъж, на излизане, вълните така я заблъскаха, че я събориха и се наложи да я измъкваме. Отърва се само с няколко драскотини. На следващия ден отново беше във водата, този път екипирана с прозрачни гумени сандали, за да бъде по-устойчива на стихиите.

Гледах тялото й: грохнало, ала все още атлетично - с големи цици и дълги крака. Било е вълнуващо някога, само допреди четвърт век. Аз обаче бях закъснял фатално. Не ми оставаше друго, освен да се взирам през опушения бинокъл на времето и да търся спомена за красивата пани, която гони топките по кортовете на атлантическото крайбрежие... Това ме правеше тъжен и неудовлетворен. Гъркинята, със здравия си нюх, отново бе разгадала природата на душевния ми смут. Разочарованието, което ме изпълваше, струеше ясно от всеки жест, от всеки поглед. То я забавляваше.

- Small woman! Eighteen years old! Ha, ha! - не спираше да повтаря тя всеки път, когато ме срещнеше.

Те двете никак не се харесваха. Всъщност гъркинята не харесваше Мария Гюнтер, а тя от своя страна, просто не я забелязваше. Това беше сериозен повод за неприязън. Гъркинята имаше силно развито класово съзнание. Трепеше се по цял ден и беше отгледала  три деца. Обаче разбираше от живота, знаеше и две, и двеста. Нямаше да се остави да я тъпчат някакви си там снобки. Не и нея! С течение на времето конфликтът придоби чисто битови измерения, характерни за балканския  район. Тя отказваше да й чисти стаята и да й сменя чаршафите. Мария Гюнтер страдаше, но беше твърде горда, за да се оплаче на мениджъра. Не беше доносница. Чувстваше, че това е нещо между тях двете. Нещо, което тя не разбираше. Не разбираше, че е достатъчно само да седне с нея в ранния следобед на хладина под стълбите и да гаврътне чашка узо. Не можеше да го проумее. Освен това не пиеше узо.

Тя ме научи да пия “шарлот” - една част водка и две чаши ябълков сок. Или обратното, в зависимост от настроението. Лед. Не мога да кажа, че се пристрастих, но беше интересно. Продължавахме да се събираме на терасата при залез слънце. Беше станало нещо като ритуал. Всеки с чашата си. После излизахме на вечеря.

“Парадизо” ни беше омръзнал. Нямах си работа да им кажа за един китайски ресторант в новия град.  Мария веднага започна да врънка да сме отишли там, обожавала chinesse food. Асмус обаче я сряза начаса.  Понякога ставаше твърде капризна, а все пак беше само полякиня, каквото и да означава това. Усетих някакъв метален звън да прелита между тях като далечно ехо от Втората световна. Той се стремеше към ред, а тя се отдаваше на фантазии. Аз също не напирах за китаеца. Беше обикновена закусвалня; fast food, където човек се отбива, за да се натъпче с евтина храна, далеч от хорските очи. Обещах й да я заведа някой път там, но не го направих. Не ми харесваше да ме врънкат за каквото и да било. Накрая все пак решихме да отидем в една absolutely natural, според думите на Кейт, таверна, близо до пристанището Мандраки. Вече бях ходил на такова натурално място и си имах едно наум, но нищо не можеше да се направи. Всички бяхме съгласни, че туристическите места са ужасно пошли и скъпи (най-вече скъпи!) и, че истинският елински дух може да бъде уловен само в никому неизвестните кръчмици, забутани встрани от панаира на суетата.

Дълго се лутахме, докато го открием това прехвалено кътче. Оказа се, че все пак там има туристи - не бяхме единствените, които бягат от тълпите в търсене на неподправния вкус на живота. Иначе беше чисто и спретнато, но отново нямаше прясна риба. Предложиха ни разни домашни гозби, които ми изглеждаха до болка познати. Оставих ги да нагъват гювеч, кюфтета по цариградски и мусака, а за себе си поръчах само артишок и салата. Ливнах му и четвъртинка ледено узо. Беше адска жега, отгоре на това седяхме на закрито. На съседната маса имаше гаджета с къси летни роклички. Вентилаторът в ъгъла въртеше насам-натам голямата си мрежеста глава като гламав слънчоглед, изгубил посоката на слънцето.   Краищата на рокличките палаво потрепваха. Мяркаха се загорели бедра. Не беше честно, мамка му! Никак не беше честно!

Връщането беше още по-голяма мъка. Налагаше се да изминем целия крайбрежен булевард. Асмус и Кейт се откъснаха незабелязано напред, разисквайки оживено творческите си процеси. Аз се тътрех отзад с Мария Гюнтер под ръка. Това не ми харесаше, но кракът я болеше и нямаше как да й откажа тази подкрепа. Влачехме се като два охлюва, оставяйки след себе си слузеста диря от погнуса и съжаление.     Имах чувството, че никога няма да стигнем. Улицата беше пълна с народ. Разни влюбени пърпореха нагоре-надолу с мотопеди, взети под наем. Отвреме навреме профучаваше някой местен мачо по потник, яхнал мощен Харли Дейвидсън. Крайбрежните барове зееха, дънеше сиртаки, влизаха и излизаха мацки на тумби. Понякога срещах погледите им, изпълнени с презрение. Явно ме мислеха за жиголо, от най-гадните, дето дебнат пред кофчезите. Бях доста по-черен от нея, така че нямаше начин да мине за старата ми майчица. Пък и кой идва на Родос с майка си? Това изглеждаше още по-извратено и жалко. Предпочитах да бъда жиголо. Жиголото все пак има професионална чест. Освен това е на далавера.     Нещо, което не можеше да се каже за мен. Ръсех се на всяка крачка като поп, дори проклетия бакшиш - снасях си го до последната драхма. Младеж от добро семейство... Какъв позор, каква минавка!

По едно време тя каза, че иска да поседне. Чувствала се изморена. И аз бях изморен - бавният вървеж изтощава повече от търчането, направо те изцежда. Бяхме отминали епицентъра на купона, голямата навалица. Беше станало още по-ветровито. Намерихме една свободна пейка. На това място морето беше изяло част от плажа и се разбиваше почти под краката ни. Хвърчаха солени пръски. Опитах се да запаля цигара, безуспешно. Вятърът душеше пламъчето дори в пазвата ми. Накрая се отказах. Качих крака на парапета. Наслаждавах се на стихията. Насред морето, като огромен скален къс, стърчеше самолетоносачът “Рузвелт”. Беше хвърлил котва край бреговете на острова преди два дни. Силуетът му, очертан от разноцветни лампички, ярко светеше в нощта. Беше красиво. Ревът на вълните заглушаваше всички останали шумове. Улицата вече не съществуваше: бях попаднал в мъртвата зона между цивилизацията и хаоса. Инстинктивно се обърнах към спътницата си. И тогава с ужас открих, че до мен седи... някаква друга жена.

Беше съвсем млада, почти момиче... Русата й гъста коса се развяваше на цял метър зад нея. Очите й бяха широко отворени - втренчени в рошавите гребени на вълните, изникващи една след друга от тъмнината. Не ме забелязваше... или не искаше. Обзе ме някакво подмолно вълнение. Бях залепнал за пейката - не можех да помръдна. Зяпах лицето й. Постепенно долових познати черти. В скута й лежеше малката чантичка на Мария Гюнтер. Възможно ли беше това?! Вятърът сякаш бе издухал праха на годините от нея и тя сияеше с порцелановия блясък на вечната младост.

Престраших се и попитах на висок глас, като се мъчех да надвия шума на морето:

- Мария Гюнтер, ти ли си?

Тя трепна и се обърна, като премигна уплашено с големите си сини очи. Устните й бяха леко открехнати. Не се стърпях, наведох се и я целунах . Очаквах нещо да се случи, но онова, което последва надхвърляше всяко въображение. Тя не каза нищо, само облиза устните си и продължи да премигва като повредена кукла. Сложих ръка на рамото й. Тъкмо бях събрал кураж да повторя дръзкия си експеримент, когато вятърът довя един гневен вик.

Хвърлих поглед през рамо и зърнах самата баба Гюнтер от плът и кръв, която препускаше бясно към пейката. Момичето се изтръгна рязко от обятията ми и за малко да избяга, ако не бях успял да докопам края на роклята му. Тя ме прасна с чантичката по главата, но аз не пусках. В този момент дотърча Мария Гюнтер и настана бой за чантичката. Мадамата бързо загря, че силите са неравни, хвърли плячката си, изрита ме в глезена и хукна да бяга, ръсейки отровни славянски псувни. Половината от роклята й остана в ръката ми. Гледката, която се откри наистина си струваше. Останах да гледам подир нея, докато Мария      Гюнтер проверяваше съдържанието на чантата си. Слава богу, не липсваше нищо. Нямаше нужда от полиция.

- Какво ви прихвана да се натискате с тази крадла?! - долетя ядосаният й глас. - Мислех ви за свестен младеж!

- А вие къде изчезнахте? - предприех съответно контраатака.

- Нали ви казах, че отивам до тоалетната на плажа? Не помните ли?

- Нищо не съм чул - махнах с ръка към вълните. - Нищо не може да се чуе от това море.

Мария Гюнтер поклати недоволно глава.

- Но откъде накъде ще я целувате!? Ето какво бих искала да узная! - не мирясваше тя.

Какво можех да й кажа? Чувствах се объркан и засрамен. Глезенът ме наболяваше и бях сигурен, че утре ще бъде подут. Тръгнахме да се прибираме. Тя вървеше значително по-бързо и почти не куцаше. Вече не се налагаше да ме държи под ръка, макар че нямах нищо против. Като стигнахме стръмната пътека в подножието на хълма, аз понечих да я изчакам, понеже беше доста тъмно. Тя обаче категорично се възпротиви. Направо ми рече да се разкарам. Можела да се прибере и сама. Не се съмнявах.

Услугата

Вече бях изгълтал сутрешния вестник, заедно с кафето си, но тъй като гледах да отложа началото на работния ден, се задълбочих в обявите. Внезапно погледът ми се закова върху един текст. Отсичане на глави. Следваше номер на GSM. Обявата беше поместена в рубриката “Услуги”. Не звучеше по-различно от “Поставяне на решетки”, “Цикли безпрашно” или “Кърти”. Какви са пък тия глави, позачудих се. Сигурно е някаква шега. Или грешка... Продължих да разлиствам нататък. Семката на тревогата обаче беше посята. Не можех да се съсредоточа; думите се търкаляха по редовете, изпразнени от смисъл. Отсичане на глави. Загриза ме любопитство. Станах и се разходих напред-назад из стаята. Знаех, че ако не се обадя, щях да мисля за това цяла седмица...

- Ало? - гласът имаше противен тембър.

- Обаждам се във връзка с обявата - подех несмело.

- Да, кажете - оживи се мъжът отсреща.

- Амии... - продължих плахо. - Какво всъщност предлагате?

- Отсичане на глави! - долових отчетлив акцент. - Мисля, че е написано, достатъчно ясно.

- Глави, какви глави по-точно?

- Само собствени.

- Шегувате се! - възкликнах.

Връзката прекъсна. Беше затворил. “Сигурно се е ядосал, помислих си, ега ти идиота!” Бях, то се знае, адски възбуден. Не само от любопитство... Някакъв странен полъх беше минал край мен, подпалвайки кръвта ми като разтопена тигрова мас. Вдигнах отново слушалката.

- Да - обади се познатият глас.

Смутолевих набързо някакво извинение. Боях се да не ми затвори пак.

- Бих искал да разбера как става? - заинтересувах се предпазливо.

- Много просто - отвърна мъжът. - Попълвате заявление, уговаряме се и... работим. Струва петдесет долара.

Едва се удържах да не прихна. Мълчахме близо минута.

- Значи трябва да се видим преди това? - попитах с изтънял глас.

- Да, ще трябва... Днес обаче съм зает.

Уговорихме се за утре, в пет часа следобед. Не ми се щеше да се усамотявам с подобен индивид. Предложих му да се срещнем във виенската сладкарница на Руски. Нямаше нищо против. Попитах го, как ще се познаем.

- Аз ще ви позная - увери ме той.

Вечерта показах на жена ми вестника, бях оградил обявата с червено кръгче. Глупости, отсече тя. Беше каталясала и очевидно нищо не можеше да я впечатли. Признах й, че съм се обадил на посочения номер...

- Какво?! - изуми се тя.

Предадох й в общи линии предмета на разговора.

- Значи искаш да ти отрежат главата, а? - попита рязко жена ми.

- Откъде накъде! - възразих енергично.

- Защо си се обадил тогава?!

- Ами..., видя ми се интересно - заекнах.

На другия ден, точно в пет цъфнах пред сладкарницата. Навън духаше пронизващ вятър, но вътре климатиците работеха, беше топло и светло. Свалих палтото си и се огледах. Някой ми махна от масите в дъното.

- Здравейте - мъжът се надигна и ми подаде ръка. - Курт.

Беше нисък, дори къс, ала изключително широкоплещест. Имаше тъмно лице с изпъкнали скули и мощен лоб. Ръката му бе огромна и твърда като кост. Носеше черно кожено сако. До крака му лежеше дълъг калъф, в какъвто се носи обой или саксофон. Седнахме. Пиеше розово мляко във висока чаша със сламка. Лъскавите му антрацитни очички ме изучаваха съсредоточено.

- Значи вие сте палачът - опитах се да бъда непринуден. - Май не сте тукашен?

- Не - рече той неопределено, - но от пет години живея в България.

- И как е, има ли работа?

- О, да! Не се оплаквам. - После извади някакво малко листче и го плъзна към мен. - Заявлението, моля.

Беше напечатано на раздрънкана пишеща машина само с главни букви и гласеше следното: Аз, долуподписаният, многоточие, ЕГН, многоточие, адрес, многоточие, заявявам, че желая да ми бъде отсечена главата. Предприемам това по своя собствена воля и убеждение, без каквато и да е чужда принуда. Настоящето заявление подписах с пълното съзнание за последиците, произтичащи от подобно действие, а именно: отделяне на главата от тялото с един единствен удар. Подпис, дата.

Изгледах го втрещен.

- Имате ли право да вършите това?

- Разбира се - кимна той и протегна ръка. - Ето разрешителното ми. Номер 1645789 К. Издадено във Валядолит, Испания, където е седалището на Световната Асоциация на Палачите...

Снмката съвпадаше. Всичко останало беше изписано с готически шрифт, от който не разбирах нищо. Свих рамене.

- Важи за цяла Европа - увери ме Курт.

- А как точно ще стане? - преглътнах мъчително. - Отделянето...

Палачът се наведе и открехна калъфа. Надзърнах предпазливо. Вътре лежеше огромна черна секира, наточена като бръснач. Челюстта ми затрепери. Успях да промълвя само:

- Кога?

Той прелисти тефтера си.

- Четвъртък, единайсет и половина?

Беше ми все тая. Попълних заявлението. Курт взе една салфетка и ми начерта, къде точно трябва да отида. После изсърба шумно млякото на дъното на чашата си и стана.

- Е, доскоро - потупа ме той по рамото.

Като разбра какво съм сторил, жена ми направо зяпна от изумление. Скоро обаче лицето й възприе обичайния си порцеланов израз. Сипа си чаша прясно мляко и захапа една ябълка.

- Значи си решил сериозно да го направиш?

- Глупости! - възразих. - Искам само да проверя... Не мислиш ли, че трябва да уводомим полицията?

- Ммм, защо? - повдигна вежди тя.

- Е, как! - възмутих се аз. - Някакъв тип обикаля наоколо с ей такава брадва и предлага на хората да им отсече главите срещу $50. Нормално ли ти се вижда?

- Но ти си подписал заявление - напомни ми тя. - Влязал си във връзка с този тип! Е , кой е по-голямата откачалка?...

Трябваше да призная, че в думите й имаше извесен смисъл. В полицията щяха да ми се изсмеят. Въпреки това нямах намерение да се отказвам. Щях да разнищя тази работа докрай! Помолих я да дойде с мен в четвъртък. Отказа категорично. Нямала проблеми с главата, харесвало й да си бъде там, където е. Долових сараказма й, но продължих да настоявам.

- Добре, добре - съгласи се тя накрая. - От мен да мине!

Следващите дни не бях на себе си. Бродех, въздишах, опипвах врата си, сякаш наистина се готвех да се разделя с главата си. Чудех се, какво ли изпитва човек в този момент? Спомних си, че като малък някой ми разказваше как един, на когото му отрязали главата, си я взел под мишница и побягнал... Прерових Интернет, но не намерих нищо по темата, освен снимки на прочутата Гилотина.

Таксито дойде да ни вземе малко след единайсет. Беше слънчев ден. През целия път жена ми не отрони дума. Вкусът на сутрешното кафе още нагарчаше в устата ми. Не бях ял нищо от вечерта. Чувствах се глупаво. Колата ни остави накрая на Дървеница. Отдясно се падаше автомобилния сервиз. Минахме край планината от гуми и свърнахме по една черна уличка. Беше кално, чух жена ми да ругае под носа си... Озовахме се пред телена врата, на която висеше знак СТОП.

- Тук е! - рекох.

- Изглежда заключено - отбеляза тя.

Някакво куче се хвърли върху мрежата и започна да лае. Тъкмо се канехме да се връщаме, когато Курт изникна отнякъде, срита псето и ни отвори. Извиних се, че съм довел жена си, без да го предупредя. Той махна с ръка и ни поведе към бараката в дъното на двора.

- Ще ви помоля да направите кратък statement - рече Курт.

Намирахме се в гола стая с циментов под. По средата стърчеше дръвникът, оплескан с черни съсиреци. Слаб възрастен мъж в синя престилка подпираше огромната секира. Курт ни го представи като своя асистент. Жена ми стоеше зад мен, пъхнала ръце в шлифера си, чак до лактите. Върху масата имаше стар магнетофон. Курт натисна копчето и каза:

- Това е за моята документацията. Само с две думи. Защо искате да ви отсеча главата?

- Ами... - подех нерешително. - Всъщност не искам.

Ролките се въртяха с плачливо скрибуцане.

- Така ли? - учуди се палачът. - Тогава какво търсите тук?

- Исках само да проверя докъде ще стигнете... - облизах пресъхналите си устни. - Не вярвах, че подобно нещо е възможно.

- А сега вярвате ли?

- О, да, да! - закимах чевръсто. - Разбира се, ще ви платя ония $50. Не се безпокойте... - понечих да извадя портфейла си.

- Плюс неустойката - отбеляза мрачно Курт. - $5000.

- Каквооо!? - зинах ужасено. - Нали услугата струваше само $50!

- Услугата струва много повече - той се усмихна снизходително. - Но тъй като малцина могат да си я позволят, разликата се покрива от Европейския фонд за защита на традиционните професии. Иначе ще останем без работа. За съжаление, субсидията се отпуска само при извършена услуга. Отказите са за сметка на клиентите...

- Но това е нелепо! - извиках.

- Такива са директивите - навъси се той. - Предполагам, че съпругата ви ще донесе сумата до довечера. Иначе ще бъда принуден да извърша услугата.

Обърнах се. Лицето на жена ми беше разкривено от яд.

- Видя ли сега, глупако! - изсъска тя. - Едно нещо не можеш да свършиш докрай! Нещастник! Заслужаваш наистина да ти клъцнат тиквата!

И побягна навън.

Асистентът донесе три стола. Курт изключи магнетофона. Седнахме около дръвника и зачакахме.